За майчината любов

Обратната страна на майчината любов

Анета Жечева, детски психолог

 Майчината любов – възпята, рисувана, филмирана… Като че ли нищо ново не може да се каже по темата. Говорим за нея като за свята. Вярата в нея е едно от тези базисни убеждения, на които се крепи разбирането ни за битието – независимо от народност, раса, възраст. И ако отсъства (случва се) търсим обяснение в болест, лудост или просто в зло. Никой не оспорва значимостта на майчината любов за детето. Без нея (или нейна алтернатива) светът ще изглежда на детето хаотичен, страшен, враждебен.

Казваме за нея, че трябва да е всеотдайна. Нека да разтълкуваме тази дума: все-от-дай-на. Означава ли това майката да дава всичко от себе си на детето? И докога? В обществото ни има култ към майчината любов. А другата страна на медала не се вижда.

Какво ще стане с тези жени, които вярват, че „живеят само заради детето си”? Срамно е някак да кажеш: „Човекът, когото обичам най-много, съм самият аз!”. Особено за жена. Страхуваме се да признаем любовта към самите себе си. Жените казват: „Направих всичко за детето си!”. И какъв е резултатът? Самота, букет от болести за тях самите и трудна съдба за децата им. Какъв модел ще дадат на децата си – че не трябва да се обичаш и да зачиташ сам себе си?

По правило децата жертви на такава всеотдайна любов стават незрели личности. Огледайте се около вас – познавате навярно мъже и жени с жертвоготовни майки, които:

• не могат да изграждат близки отношения, защото са свикнали само да получават, а не да дават
• при кризисна ситуация се държат неадекватно, защото няма кой да им посочи „правилния път”
• постоянно са зависими от някого и не могат да бъдат самостоятелни 

Какво ще стане с децата на тези прекалено силно и прекалено шумно обичащи майки? Представете си ги, след години, пораснали, как стоят в центъра на един възторжен духов оркестър. А към оркестъра плахо пристъпва момче (или момиче) и се опитва нежно да свири на своята цигулка мелодията на любовта. Ще я чуе ли човекът в центъра сред грохота на майчината любов? Едва ли. Заради прекомерната си любов, майките често пъти не могат обективно да оценят поведението и качествата на детето си. Представете си какво ще видите и разберете от една картина, ако я поставите пред носа си? Цветовете ще са размазани, формите - неясни. Дори няма да разберете какво е нарисувано. И колкото и парадоксално да е - много, много силната любов може да доведе до отдалечаване и влошаване на отношенията. Тази криза е почти сигурна през пубертета, когато детето ще стреми да постигне независимост.

Какво ще се случи с порасналото вече момче или момиче, ако до 10-12 години са били като залепени с майка си? Ето какво разказва едно такова момче след години. Той никога не е щурял по детските площадки („опасно е!”), никога не е ходил по лагери и зелени училища („кой знае как се грижат за теб учителките”), никога не е ходил по купони („да не те подлъже някой да направиш някоя глупост”) …

„Аз бях партньор на майка ми, нейн поклонник и нейн единствен приятел в детските си години. Когато ми се искаше да се отдалеча, дори да избягам от нея, ме заливаше чувство на вина. Тя беше толкова добра майка, как можех да й причиня такава мъка и болка?”

С такова чувство на вина се живее трудно. Със сигурност страда самооценката – мислиш за себе си като за лош човек. Тази майка едва ли е искала това за детето си. Но…

Прекомерната майчина любов носи със себе си проблеми, защото е примесена и с още много други емоции: чувство за собственост, егоизъм, неудовлетвореност, горделивост, желание да се самоутвърдиш чрез детето и т.н. Получава се така, че в свръхголямата майчина любов, любов има малко.

Може да не приемете всичко казано по-горе. Но нека поне да се замислим, докъде стига нашата любов към детето ни. Не отиваме ли понякога прекалено, болезнено далече?

Някога, някой е разказал следната история са страшната сила на любовта.

Вятърът и Цветето

Веднъж Вятърът видял едно прекрасно Цвете и се влюбил в него. Докато нежно галил Цветето, то му отвръщало с още по-голяма любов. Но на Вятъра това му се сторило недостатъчно и решил: „Ако аз дам на Цветето цялата си мощ и сила, то ще ми отвърне с нещо още по-голямо!”. И дъхнал към Цветето с мощното дихание на своята любов.

Но Цветето не могло да понесе тази бурна любов и се пречупило. Вятърът се опитал да го вдигне и да го съживи, но не успял. Тогава утихнал и духнал към Цветето с нежното дихание на любовта, но то повяхвало пред очите му. Изкрещял тогава Вятърът: „Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се пречупи! Явно не си било способно да ми отвърнеш, а това означава, че не си ме обичало!”. Но Цветето нищо не отговорило. То било мъртво. А Вятърът останал сам.

По материали на https://www.sharenobg.com